Ревю на филм: Колосалната меланхолия на „За сухите треви“ на Джейлан
Нури Билге Джейлан прави дълги филми съгласно филмовите стандарти, само че късометражни съгласно стандартите на съветската литература.
Може да няма режисьор по-съзнателно работещи в романистична традиция. Турският режисьор смята четенето на „ Престъпление и наказване ” за формиращо прекарване. Неговият филм „ Зимен сън “, спечелил „ Златна палма “ през 2014 година, приспособява двойка разкази на Чехов. Но без значение от всевъзможни директни корелации, филмите на Джейлан – колосални, екзистенциални, многословни – доближават (и постоянно достигат) до обгръщаща безкрайност, която припомня тези огромни книги от 19-ти век. Той слага трънливи истории, изпъстрени с бодливи метафизичен въпроси, против обширни пейзажи. Филмите му не се заравят във вас, а вие се заравяте в тях.
Последният филм на Джейлан, „ За сухите треви “, носи име, което — като неговите „ Дървото на дивата круша “ или „ Имало едно време в Anatolia ” — би се справил добре като пародийно артхаус заглавие. Откриването – в което тъмна фигура, забелязана отдалече, слиза от рейс върху покрита със сняг низина на източните анадолски степи – също не крие своя звук на церемониалност.
Нашият уединен човек е Самет (Дениз Челилоглу), който, сходно на основния воин на Пол Джамати в „ The Holdovers “, е самомнителен, мизантропски педагог в една недоволна зима. Безброй филми като „ The Holdovers “ са ни предиздвикали да изпитваме автоматизирана благосклонност към такива герои. Но към Самет непрестанно се натрупват подозрения.
Той не е изключително другарски надъхан със своя сътрудник и съквартирант Кенан (Мусаб Екиджи). Когато насилствено се настанява да пие чай със своя колега-учител Нурай (изключителна Мерве Диздар, носителка на премията за най-хубава актриса в Кан) от близкото село, той най-много стене за изостаналостта на техния селски район. Четиригодишният му мандат съвсем изтича и той споделя, че пътува за Истанбул. В учебно заведение Самет се показва като по-малко привързан с правила преподавател, гледайки с неуважение на някои от сътрудниците си. Но той също не е въодушевяващ водач за своите млади възпитаници. „ Никой от вас няма да стане актьор “, споделя той в едно изявление.
По-късно Самет ще попита: „ Всеки ли би трябвало да е воин? “ Той сигурно е по-скоро от сорта на антигероите, само че също по този начин е един от най-сложните основни герои, които съм виждал от години. Той е много наскърбен, изключително откакто ученичката, с която има най-топли връзки – Севим (Ece Bağci) – го упреква в неуместно държание. Тя го прави като метод да му се отмъсти за укриването на любовно писмо, което е написала и което е било иззето. Той наподобява почтен, само че има и нещо безпогрешно интимно в техните взаимоотношения. Той й прави дискретни дарове и има нещо много целеустремено в това по какъв начин оставя вратата отворена, когато тя посещава офиса му.
Севим е разследван за неспазване на дистанцията със Севим и нейните съученици, ненапълно иронично обвиняване че Севим, киселият черноглед, наподобява се държи на разстояние от съвсем всичко. „ За сухите треви “ наблюдава следствието на Самет, само че то зависи повече от връзката му с Нурай.
Тя накуцва вследствие на гибелен атентат по време на митинг в Анкара. В централната сцена на кино лентата те спорят по време на вечеря в уголемен разговор за политиката. Тя към момента има битка и дух в себе си и има вяра в преимуществата на общността. Севим е по-безнадеждна и изтощена, качество, което притегля Нурай, съвсем срещу нейните стремежи. Не тъй като е съгласна със Севим, а тъй като може би се опасява, че той е прав.
Джейлан има умеенето да удължава такива диспути във филмите си след естествената им последна точка, трансформирайки размяната в нещо, което може да наподобява прекомерно изсъхнало есеистично. Но също по този начин може да е природата му да докара филм до самия борд на философските усложнения. В „ За сухите треви “ той отива крачка напред с подем на четвъртата стена в разгара на диалога сред Севим и Нурай. Защо в този миг Джейлан вмъква внезапно увещание, че това е филм? Дали това е неговото лично отдръпване, сходно на Севим, или неочакван проблясък на искрено признание?
И в двата случая, това отива в сърцето на Джейлан като режисьор. Далеч не е просто кино режисьор, той е възприел доста от кинематографичните способи на своите герои, Тарковски и Бергман, и ги е превел на собствен личен неповторим и към момента разрастващ се национален език. Колкото и съветската литература да е основа за него, филмите му са богати на Турция. Има аспекти на „ За сухите треви “ – полицията за инспекция на документи за идентичност, сексистките бюрократи в учебната система – които слагат дихотомията Севим-Нурай в обществен подтекст, който сигурно ги е оформил.
В „ About Dry Grasses “ има дълбока, неразрешима потиснатост, която е мъчно да се отърсим. Не единствено, че Нурай е по-добра от Севим - макар че тя сигурно е. Това е тъжното трагично качество за Севим. Той прави фотографски портрети, които се появяват на моменти във кино лентата. Джейлан също беше фотограф. Трудно е да се чудим - изключително като мислим за този миг на метафикция - до каква степен той се разпознава със Севим. Но не бих се доверил на нито един прочит на „ За сухите треви “, даже на моя личен. Съдържа прекалено много множества за това.
„ About Dry Grasses “, издание на Janus Films, не е оценено като PG от Motion Picture Association. На турски с британски надписи. Времетраене: 197 минути. Три звезди и половина от четири.
